
Орден на Малките Братя Капуцини
Ordo Fratrum Minorum Capuccinorum
Съкратено наименование на Обществото: OFMCap
Основател на oбществото: свети Франциск от Асизи
Покровител на Обществото: свети Франциск от Асизи
Покровител на Обществото, действащо в България: бл. Марко от Авиано
Призив на Обществото: Pax et Bonum – Мир и добро
Светци на обществото: 15 светци и 99 блажени, от които 85 са мъченици за вярата (1 свети мъченик и 84 блажени мъченици).
Брой в света: 10000
В България: 9
Българи : 1

Конткат:
София
Ул. „Κняз Борис I“ №146
1301 София
+359 28 114 656
Белозем
Ул. „Йоaн Павел II-ри“ № 1
4130 с. Белозем, Пловдивска
Бургас
Ул. „Цар Петър“ № 5
8000 Бургас
+359 896 668 809
Пловдив
ул. Крали Марко 10,
4000 Пловдив
+359 899 808 883
Основател на Обществото
Нашият основател св. Франциск е син на богатия търговец Пиетро Бернардоне. Роден е през 1182 г. и на младини е бил причисляван към „цвета на младежта в Асизи“. Надарен с невероятен интелект, интуиция и душевно спокойствие, чувствителен към красотата на заобикалящия го свят, изпълнен с благородни, рицарски идеали, Франциск участва във войната между Асизи и Перуджа през 1201 г. Една година прекарва в плен. Възстановява се от заболяване. Отдава се на размишления. Преживяното от него подготвя прелома в младия му живот. Най-напред, след един тайнствен сън в Сполето (1205 г.) Франциск се отказва от рицарската кариера при прочутия тогава и възпяван от трубадурите Валтер от Бриен. Впоследствие, по време на една молитва под Разпятието в малката църква „Сан Дамяно“», преживява пълно религиозно обръщане.
В присъствието на епископа на Асизи, той връща парите и дрехите на собствения си баща. Отказва се от всичко заради Христос. Учителят от Назарет става за него всичко. Автентичният евангелски начин на живот на Франциск привлича мнозина да подражават на Исус. Две години след обръщането му (1208 г.) към него се присъединяват първите братя, а четири години по-късно се обособява женският клон на следовничките на св. Франциск – сестрите клариски, които образуват Втория Францискански орден (1212 г.). През 1221 г. се присъединяват и светските последователи, обединени в Мирския Францискански орден. Белязан със стигматите през 1224 г., Франциск умира две години по-късно.
Наричали го Евангелски светец, Брат на всяко създание. Заради петте рани на Христа, които носел върху тялото си, го нарекли Жив знак на Разпнатия. Христовото унижение почитал най-вече в тайната на Рождеството Господне, в Неговите Мъки и в Евхаристията. Смятал Светия Дух за Върховен наставник на братята. Бил голям почитател на Божията Майка, която избрал за Царица на Францисканския орден. В апостолските си странствания кръстосал цяла Италия надлъж и шир, стигнал дори до султана на Мароко, за да проповядва Евангелието. По неговите стъпки поели хиляди, а сред тях са и монасите от Ордена на капуцините.

История на Обществото
Капуцините са третата голяма монашеска общност в рамките на Първия орден на св. Франциск Асизки. Тя се заражда от силното желание за възможно най-автентично подражание на Христа в духа на св. Франциск и на неговите първи братя и била утвърдена от Църквата на 3 юли 1528 г.
Българската мисия
Мисията на Братята Капуцини в България е открита на 21 март 1841 г. с предложение на папа Григорий XVI (1831–1846). Нейни първи представители са братята Андреа, Вененко, Онуфрий и брат Теодор, всички италианци. Те поемат от отците редемптористи служението в Пловдив и в селата Даваджово и Селджиково. Дошлите по-късно техни събратя поемат енориите в селата Хамбарли, Калъчли и Дуванли. С много труд, апостолско усърдие, лишения и въпреки отрицателното отношение на властите и гръцкото духовенство, те полагат здравите основи на мисията, които въпреки превратностите на времето остават твърди вече цели 175 години.
Още при първите си контакти с местното население мисионерите установяват, че положението на католиците в духовно и материално отношение е повече от плачевно. Това определя и приоритетите в тяхната дейност. Изграждат се училища за вероучение предимно за децата. Създадената семинария в Пловдив подготвя младежи за свещенически сан. Богословското си и философско образование тези младежи получават в Серафическия семинар в Буджа, днешна Турция, а след Първата световна война – в Тирол. През 1886 г. на Божията нива вече се трудят и първите българи капуцини. Пристъпва се и към построяването на църкви, достойни „за прослава на Царя на небето и земята“, каквото е желанието на първите мисионери. В София е изградена величествената катедрала „Свети Йосиф“. В Пловдив се издига катедралата „Свети Людвик“. Впечатляващи с размерите и украсата си са построените с немалък принос от страна на капуцините след земетресението през 1928 г. и днес съществуващи църкви в Генерал Николаево, Секирово, Житница, Борец, Белозем и по-ранните и по-малки в Миромир и Дуванли. Освен това отците капуцини се проявяват и като първопроходци в социалната, благотворителната и просветната дейност в Южна България. Щедро насърчават построяването на болници, сиропиталища, колежи, свещенически домове. Някои мисионери като отците Иероним в Селджиково и Тобия в Хамбарли се радват на благодарността на селяните, които те лекуват. През 1924 г. по инициатива на отец Козма Гюлов в с. Секирово започва строежът на болница – първата болница в католическо село. Безспорна заслуга с изключителен отзвук в духовния живот на Божия народ е създаването на издателство „Добрият печат“ и издаването и вестник „Истина“, ръководени от отците капуцини. Изданята на „Добрият печат“ – духовна и художествена литература – дават обилна духовна храна на католици в цяла България и поддържат самосъзнанието за принадлежността им към универсалната Църква. По времето на комунизма много капуцини заплащат за своята вярност към Бога и Църквата с пребиваването в затвори и в трудови лагери, с изселване, с принудителна емиграция и дори с мъченическа смърт – отците Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски. От повече от 35 капуцини само един български капуцин преживява комунистистическия ад – отец Франц Нонов, както и неговият събрат в Ордена, отец Никола Гечев, който след 1995 г. се завръща от Италия.
Без да се омаловажава приноса на другите ордени и мирски свещеници, благодарение на разностранната дейност на отците капуцини духовният живот в Софийско-Пловдивската епархия получава истинския си католически облик, който и през дългите години на активен атеизъм не избледнява. Tempora mutantur – времената се менят! От 1993 г. щафетата на първите мисионери капуцини е поета от събратята им от Краковската провинция (Полша). Понастоящем в България служат на Бога 9 капуцини в три манастира.
Да! Времената се менят, само апостолският дух, който свети Франциск от Асизи завеща на следовниците си, остава непроменен, наситен с евангелско усърдие, смирение и стремеж към победата на доброто и разбирателството в мир между човеците с добра воля. Pax et Bonum – МИР И ДОБРО!
Харизма на Обществото
Францисканският орден на Братята Капуцини извършва апостолска дейност на всички континенти и принадлежи към ордените, които в най-голяма степен са ангажирани с мисионерска дейност. Всеки трети капуцин работи в Третия свят, а всеки осми е мисионер. Полските капуцини работят в България, Австрия, Централноафриканската република, Украйна, Литва и Беларус. Днес има нужда от младежи, които силно желаят, след съответната подготовка, да служат като монаси в България и в мисиите по света.
Светият Отец Йоан Павел II казва: „За вас, капуцините, казват, че сте бедни, ала вие сте богати със светци“. В течение на почти 500-годишното си съществуване нашият Орден е дал на Църквата и света повече от 160 Божии раби и повече от 100 светци и блажени. Сред тях са свети отец Пио, стигматик, и блаженият отец Хонорат Кожмински, основател на повече от 20 ордена.
Изключително важна роля в нашето монашеско семейство имат братята, непосветени в духовен сан. Със своята отдаденост на делото, с безшумната си работа, много често тясно специализирана, с молитвите си и с личния си житейски пример те участват в „драматичния щурм за спасението на света“.
Нашата дейност включва: проповядване на трезвеност, духовни упражнения, участие в мисии, работа в енориите и сред децата и младежта – преподаваме катехизис, поклонения, лагери, посветени на избора на призвание, т.е. на бъдещия житейски път; полагаме грижи за министрантите, за музикалните и театрални състави, за студентите. Някои братя се посвещават на научна работа, на художествена и литературна дейност или на специализирана духовна дейност, например сред наркоманите и затворниците. На Божията нива работят повече от 60 епископи капуцини.
Стремежите на капуцинския живот включват непрекъснато духовно усъвършенстване, постоянно следване на първоначалния идеал, пълно реализиране на Евангелието на Исус Христос. Тайната на капуцинското подражание на Божия Син се крие във всекидневното сътрудничество със Светия Дух, обявен от св. Франциск за Върховен наставник на Ордена. Задачата на капуцина е да приближава Христос с доброта и сърдечност до съвременния човек от позицията на слуга и брат. Харизма и специфика на капуцинската мисия по света е готовността да се извършва всяка работа, възложена от Църквата, и служенето на Царството Божие. Девиз на нашия монашески живот е всеобщо известната истина: „Ние сме синове на св. Франциск дотолкова, доколкото следваме неговия живот и учение“.
Идеал за капуцинския живот е Исус Христос, показан в Евангелието, в Правилото и в живота на св. Франциск. Той трябва да бъде предмет на мисълта, желанията и размишленията на капуцина и да бъде върховно съкровище в живота му. Капуцините се опитват постоянно да се изпълват със Светия Дух, системно да се уподобяват на Него и, подражавайки Му, да пресъздават Неговия живот на земята.
Следвайки Христа, капуцинът върви по пътя на себеотдаването и на поставянето на все по-големи изисквания към себе си. На първо място той поставя молитвата. Който не се моли, е като беззащитен войник в огъня на сражението. Оттук и думите: „Кой капуцин е добър? Този, който се моли. – Кой е по-добър? Който се моли повече. – А кой е най-добър? Онзи, който се моли най-много“.
Капуцините отдават голямо значение на тишината, на усамотението, на пребиваването в лоното на девствената природа, понеже всяко велико дело и всяка святост се раждат далеч от крясъците и шума. Капуцинът странства по майката земя като поклонник, раздавайки Христа, Неговия мир и добрина. В духа на Францисканската себезабравеност той се чувства подчинен на всички хора и на всяко живо същество, запазвайки едновременно с това доброжелателно приятелско отношение. Във всекидневния си живот култивира бедността както по отношение на материалните неща и в сферата на духа, отричайки се от собствената си егоистична любов. Благодарение на радостната си бедност, както забелязва Светият Отец Павел VI, „Капуцините всякога са се ползвали с голямо признание от страна на християните, които обикновено са свикнали да ги виждат винаги обикновени, смирени, весели, охотно откликващи на нуждите на ближните и най-вече на бедните, болните и грешниците“.
Капуцините излизали от своите манастири на тържищата и площадите, за да говорят за пороците и добродетелите, за наказанието и за славата и за да култивират, като братя на всички хора, чувството за братство чрез конкретни и разбираеми проповеди, предавани от сърце на сърце. Утвърдило се е мнението, че ако друг свещеник не успее да изповяда някой „труден“ каещ се, ще го стори капуцинът. Това мнение намира потвърждение в думите на папа Павел VI: „Хората ви вярват, преодолявайки погрешните чувства на срам и страх, те идват добре разположени при Братята Капуцини за трибунал на покаянието… Това, което виждам у вас, което се излъчва от вашето капуцинско поведение, е смиреният Христос, Който е по-достъпен за онези, до които другите не могат да се доближат“.
В наши дни такава известна личност е бил италианският капуцин от малкото селце Пиетрелчина отец Пио (1887–1968). Със своя живот, в който неизменно са се преплитали радостта от това, че е възлюбено Божие дете, с голямото страдание, предизвикано от злото и греха на хората, той доказва, че и днес може да се живее според евангелските норми и че учението на Исус е актуално, винаги ново и привлекателно. Дългите часове, прекарани с Исус по време на молитва, и изпълнената с любов готовност да понесе за своя Възлюбен всяка жертва, го направили мистик и белязали тялото му със следите от раните на разпнатия Христос. За хората той станал голям знак на Божието милосърдие и опрощение, а неведнъж и пророк, възвестяващ и обясняващ Божията воля и Божиите планове. Като монах се отличавал с непоколебимо смирение, а като истински син на св. Франциск – с душевно спокойствие и невероятна отвореност за проблемите на ближните.

Мъченици от България
Господи, Боже,
Отец на безкрайното величие,
който се прослави
в мъченическата смърт на Твоите слуги:
епископ Иван Романов,
ревностен наследник на апостолите и благ пастир,
и свещениците капуцини
Фортунат Бакалски и Флавиан Манкин,
смирено Те молим,
благоволи скоро да ги прославиш тук, на земята,
и да ни дадеш
чрез тяхното застъпничество благодатите,
които просим (………)
Чрез Христа, нашия Господ. Амин!